Тодоровден

Добавено в Празници

Добави към моето меню

Тодоровден
Свети Тодор съблича девет кожуха и на бял кон отива при Бога да измоли лято

Честит имен ден на Тодор, Теодор, Теодора, Божидар, Богдана, Найден
Името Тодор означава “Божи дар”
Традиционна трапеза: пита с мая, леща, чорба от гъби

Първата събота след Сирни заговезни, празникът, на който се иска прошка, Българската православна църква отбелязва Тодоровден. Известен е и с имената Тодорова събота, Тудорица. Датата на честването му, както и тази на Великден, се определя по лунния календар. Според народните обичаи Тодоровден се празнува главно за здраве на конете, затова се нарича още Конски Великден. Денят се отбелязва с конни състезания.

Преди изгрева на слънцето жените приготвят обредни хлябове с форма на конче или подкова и украсени с орехови ядки, скилидки чеснов лук и сол. Стремежът на всяка жена е да не остава последна. За тяхно здраве се раздава и варена царевица.

В българския народен календар първата седмица от големите великденски пости е наречена Тодорова неделя. Названието идва от Тодоровден, който се празнува в събота. Това е един от големите общоселски празници на годината, в центъра на който са конете. Затова празникът е наричан още и Конски Великден.

“Ще дойде Тодоровден, видя щем чии коне са гледани най-добре” – казват по селата. На този ден наистина премерват сили най-бързите и най-издръжливите коне. А заедно с тях мерят сили и стопаните им. Още от ранно утро мъжете грижливо сресват и украсяват с мъниста гривите и опашките на най-хубавите си коне. А после ги извеждат край селото. Там, на някоя по-просторна поляна, вече е отмерено и отбелязано с нишани “трасе” за конно надбягване. И цялото село е излязло да гледа надпреварата. Селяните вече са подготвили и награда за коня-победител – торба с най-хубав зоб. А момите са изплели венци от зелени клони за коня-победител и за неговия ездач. Когато състезанието завърши, конниците правят почетна обиколка из селото и всички черпят ездачите с вино. Начело на това конно шествие върви победителят от състезанието. В неговия дом ще е празничният събор и всички жители на селото ще минат да го поздравят, а той ще ги почерпи на своята трапеза. В някои села мерят и кой е най-издръжливият кон – който може да вдигне най-голям товар. Победителят също получава награда и се радва на всеобща почит и похвали.

Конните състезания се устройват в чест на Свети Тодор – един от тримата най-почитани от българите светци-конници. Поверието разказва, че на този ден Св. Тодор съблича своите девет кожуха, яхва бял кон и отива при Бога да измоли лято. Когато пристигне, Св. Тодор слиза от коня и забожда маждрака си (копието си) до него. А самият светец влиза при Бога, за да го моли да прати лято на земята. И понеже Господ уважава светеца, още докато той изрича молбата си, отвън, на мястото където е забоден маждракът на Св. Тодор, започва да се издига пара и стопля земята.

А една обредна песен за празника Тодоровден разказва как Св. Тодор подковава своя кон сред зелени ливади. Сестрицата му стои до него, облечена в копринена риза и му подава сребро-клинци и златни подкови. Така светецът се подготвя да обходи пролетното поле и да провери растат ли вече посевите и да набере зелени клони за празнични венци. Тези пролетни сюжети за светеца и неговия кон се обясняват от българската народна митология. В древните вярвания конят е символ на небесното начало и на слънцето. Едновременно с това конят и Св. Тодор са посредници между небесния свят и долната земя на отвъдното. Има поверие, че през Тодоровата неделя страховит конник-вампир броди нощем из селото и ако срещне човек, го стъпква с коня си. Затова през тази седмица никой не смее да излиза нощем навън. А дните от тази седмица се смятат за злощастни. Но пък с помощта на коня приказните герои слизат в долната земя, за да се срещнат с прадедите и да получат тяхната закрила и помощ. Така живителното начало и смъртта се преплитат в образа на Свети Тодор, който е наследил древните прабългарски и славянски култове към коня и конника.
Докато мъжете се занимават със своите коне и състезания, жените изпичат специални обредни хлябове с форма на кон или конска подкова. Тези хлябове се освещават в църква. А след това жените си даряват една на друга късове от тези обредни хлябове. Парчета от хлябовете слагат и в храната на конете, за да са здрави. А за да са плодовити кобилите, жените имитират техните подскоци и цвилене, докато раздават късовете хляб. Идеята за родовитост прави празника Тодоровден особено почитан и от младите булки, оженени през зимата. Сутринта те отиват на църква заедно със свекървите си. А щом се върнат, у дома ги посрещат със специален обреден кравай. Има и още женски обреди на този празник. Жените и момите вярвали, че ако на Тодоровден измият косите си, те ще растат здрави и лъскави като конските гриви и опашки.

И както на всеки голям празник, моми и момци се събират на селското хорище и завихрят голямо хоро. В центъра му се събират конете и ездачите, които вече са премерили сили в празничните състезания.

Румяна Панайотова

Еп. Йоан Богослов

В първата събота след Сирни Заговезни празнуваме Тодоровден. Празникът е подвижен.
В православния календар има шестима канонизирани от църквата светии, носещи името Тодор, което означава “Божи дар”. В народното съзнание обаче липсва ясно разграничение между тях.
Двама от светиите са воини великомъченици – св. Тодор Тирон и св. Тодор Стратилат, в чиито жития има много общи моменти. Те са били римски войници, канонизирани заради мъченическата си смърт в името на Христовата вяра. Култът към тях е особено разпространен в българските земи. Най-старата запазена до днес българска икона е прочутото изображение на св. Тодор Стратилат от Преслав върху глазирани керамични плочки (IХ-Х в.). А в уникалната живопис на Боянския майстор от 1259 г. в Боянската църква са запазени образите на трима светии с името Тодор: св. Тодор Тирон и св. Тодор Стратилат в редицата на светците воини, както и св. Тодор Студит, в житието на когото се споменава, че за известно време е бил на заточение в Аполония (Созопол).
Последният заедно с преподобните св. Тодор Сикеот, св. Тодор Освещени и св. Тодор Трихина са канонизирани заради монашеските си подвизи.
Интересен факт е, че народният празник Тодоровден не съвпада с църковния на нито един от шестимата светии, но за благодарност към св. Тодор Тирон църквата запазила обичая да го почита в първата събота от Великия пост чрез коливо.
Обичаят на Тодоровден да се раздава варена царевица или жито се свързва от православната църква с почитането на паметта на св. Тодор Тирон. Неговото житие разказва, че около 50 години след смъртта му византийският император Юлиан Отстъпник, който мразел християните, решил да им се подиграе. Знаейки, че през първата седмица на Четиридесетница те пазят строг пост, той заповядал да се поръсят с кръв от идолски жертви всички неща за ядене, продавани на цариградския пазар. Тогава св. Тодор се явил във видение на Византийския архиепископ и го предупредил за това деяние, като поръчал на всички, които нямат храна у дома си, да си правят коливо, т.е. да варят пшеница с мед. Архиепископът изпълнил заповедта и в продължение на цяла седмица християните се хранели с коливо. Денят, посветен на св. Великомъченик Тодор Тирон, според житието му се чества на 17 февруари.

Свекървата проверява хляба на младоженката

Тодоровден е важен момент и в живота на младоженката. Ако още няма бебе или не е видимо бременна, връзвали на гърба й цедилка. Директен намек, че е време за дете. От този ден насетне булката е наричана невяста и поемала домакинската работа. Най-важното право, което тя получава тогава, е да меси хляба в къщата. Приготвените на този ден от нея хлебни вкусотии се подлагат на строга оценка от “дегустационна комисия”, съставена от свекъра, свекървата и собствените й родители. Първият хляб, който булката трябва да направи, е обреден. Посветен е на празника и трябва да има формата на кон. Слeд изпичането се маже с мед, върху който се налепва варена царевица.
На Тодоровден бабите пък подстригвали за пръв път през новата година внучетата (оттук и изразът “остриган като магаре през март”). Кичурите се заравяли под ябълково дърво, та да растат децата читави, сладки и румени.
А жените задължително си миели косите – да са гъсти и лъскави като конските гриви.

***
Конят заема особено място в митологията на индоевропейските народи. Той се свързва в нея с култа към Слънцето. В гръцката митология например богът на Слънцето Хелиос обхожда небето със златна колесница – Фаетон (оттук е и прозаичното название файтон!), теглена от четири крилати коня. Повечето индоевропейски народи в древността, включително и траките, са смятали, че когато човек принесе в жертва кон, все едно се жертва сам. Конникът победител бил смятан за син на Слънцето и имал право да изпълнява жречески функции. Когато пък кръвта на убития от него кон изтичала в земята – Великата богиня майка, се извършвало йеорогамия – свещен брак.
Eдва християнството успява да премахне жертвоприношението на коне. В българската народна митология животното продължава да запазва известни сакрални функции. Патронът на конете – свети Тeодор, е свързван с отвъдния свят. След залез-слънце, облечен с бял плащ, той пресреща пътниците по друмища, бие жените, които работят по празниците. Поведението на самия кон също е било свързано с различни мрачни поличби. На лошо е, ако нощем животното цвили, а денем не ще да тръгне на път или пристъпи прага с ляв крак. Беда вещае среща с бял кон, а също ако животното е без ездач или не е натоварено. От него се боят самодиви, змейове, хали и дори чумата.

***
коне
яздят богове и пророци
Скандинавският Один кръжи над Валхала на своя Слайпнир, пророк Мохамед прескача от Мека до Ерусалим през Нощта на откровението на гърба на Бурак, за да получи напътствия от Аллах. Черен, бял, червен и сив кон носят зловещите воини от Апокалипсиса на Йоан, водещи след себе си силите на ада.
Преживели векове са и имената на четириноги воини, първи от които е Буцефал на Александър Велики. А Мадам – бялата кобила на Наполеон, е препарирана след смъртта й и до днес може да се види в музея на великия император в Париж.
Няма нищо чудно в тази почит – до Първата световна война просто няма нито едно друго “бойно транспортно средство”. Затова и конят отдавна е намерил своето достойно място в литературата и изкуството. Най-вече в скулптурата – от първата конна статуя на римския император Марк Аврелий от II век през конете от “Сан Марко” във Венеция, площада “Трокадеро” в Париж, Бранденбургската врата в Берлин и до коня на Царя Освободител в центъра на София. В литературата животното воин е обезсмъртено чрез верния Росинант на Сервантесовия Дон Кихот.
Е, има и закачки – като жълтия кон на Д’Артанян, станал повод за първия му дуел с Рошфор. Но конят ще изтърпи и това – нали е вторият след кучето приятел на човека.

23.02.2007