Навремето смятали Атанасовден за средата на зимата. Но до тогава зимата сякаш едва е започнала. Студовете все още не са сковали земята, а запасите от дърва за отопление и храна за хората и животните все още са достатъчни. Щом превали “среди зима”, обаче, селяните започвали да преглеждат колко зимнина им е останала и ще стигне ли до пролетта. Защото “Ако зимата с уста не те ухапе, с опашката ще те шибне”. Тази поговорка предупреждава, че ако началото на зимата е било по-меко, предстои по-мразовит и труден завършек на белия сезон. За селяните зимата е “мъртъв” сезон, макар и изпълнен с много празници. Освен поредицата Коледно-Новогодишни празници, зимата навремето е била и сезонът на сватбите. Но въпреки веселията и свободното време, земеделците чакали с нетърпение да си отидат студът и снегът. Защото зиме дори у дома, край огнището в селската къща “отпред пече, а отзад сече” – т.е. дори да се грее на огъня, човек усеща с гърба си студа отвън. Затова българинът казва “Огънят зиме е по-сладък и от меда”. А наложи ли се да излезе по двора или из селото, българинът гледал не коя дреха е по-хубава, а коя е по-топла. Някога зимата била по-снеговита и ледовита отколкото днес. Но всеки земеделец се радвал, когато сняг затрупа къщите и полето. Защото е научил, че снежната зима предвещава плодородна година. А добрата реколта ще донесе и благополучието на всички открай време.

Според народното вярване, Св. Атанас е господар на зимните вихрушки, снегове и студовете. Но той има власт и над зимното слънце. И тези негови “владения” определят зимното време. То е “като малко дете”, според народната поговорка: ту плаче, ту се смее, сега вали, сега слънце грее. А в една сватбена народна песен дори се разказва “Два снега валят, /две слънца греят/ два снега топят/ две реки текат” – това е поетичен образ за двамата младоженци. Сравняването им със сняг и зима е истинска рядкост в българския фолклор. В народните песни трудно ще откриете зимни сюжети и образи. И те често са предвестие за настъпващата пролет и за очаквано лято. Така в пролетните песни са споменати дебелите преспи като зимно покривало за вечно зеления здравец. Или пък в обредна песен за пролетния празник Сирни Заговезни се разказва как зимни ветрове бият по три планини и топят снега от обширните пасища. Месеците януари и февруари са били наричани някога Сечко – Голям и Малък, защото зимният студ сякаш “сече” лицата. “Дърво и камък се пукат от студ” – е традиционният български израз за голям студ. Но друга народна сентенция успокоява, че вече се вижда краят на зимата: “Сечи, Сечко, не сечи, пак на лято миришеш”. А в песен се пее “сега е зиме – завет трябва/ лете иде – сянка трябва”. С това предчувствие за лятото е свързано и основното народно поверие за Атанасовден – 18 януари. Тогава Св. Атанас съблича дебелия си кожух и облича тънка копринена риза. После се изкачва в планината и се провиква: “Иди си зимо, да дойде лятото”. Щом го чуят, зимата се приготвя да си върви, а лятото се готви да дойде отново при хората. Затова има и поговорка “Атанас дойде, лятото дойде”, макар да е още “среди зима”.

Народното вярване е, че Св. Атанас е брат на Св. Антон, чийто празник Антоновден е на 17 януари. Двамата братя-светци, според поверието, били ковачи. Затова техните дни се чествали като празник на еснафа на ковачите, ножарите и налбантите. Ала друго поверие добавя, че двамата светци имали власт и над болестите. В Пиринския край вярвали, че на Антоновден всички болести се събират заедно, а на Атанасовден тръгват сред хората. А за да умилостивят и болестите, и техните повелители-светци, някога селяните приготвяли специални обредни хлябове. Намазвали хлябовете с мед и ги раздавали на съседи и роднини. Покрай този обичай в някои райони наричат иносказателно двата празника “сладки и медени”. А в други села за Атанасовден приготвяли погача, върху която жените рисували знаците на богата реколта и благоденствие в дома и стопанството през идния нов земеделски сезон.

От Атанасовден зимата си тръгва

Атанас бил един от шестимата братя-юнаци, които си поделили небето и земята в началото на света. На Атанас се паднало да е победител на зимните студове и снегове. Такава е древната и първична народна представа, която българите се пренесли върху християнския Св. Атанас. Неговият зимен празник е на 18 януари, а има и летен. Ако останем при фолклорните вярвания, на този ден Св. Атанас захвърля кожуха си и облича копринена риза. В този момент все още зимата е в разгара си и затова наричат Атанасовден “средизима”. Но поверието разказва, че Св. Атанас излиза по риза в планината и от там се провиква: “Иди си, зимо, да дойде лятото!” Щом чуе тези думи, зимата се приготвя да си тръгне. А лятото се приготвя да дойде.

Народното вярване добавя, че Св. Атанас има и брат – Св. Антон, който се почита на предния ден – 17 януари. Двамата братя били ковачи. Затова техните празници се почитали особено от мъжете със същия занаят. И разбира се, както всички празници на светци, Антоновден и Атанасовден се честват като имени дни на всички хора със същите имена. Има народно поверие, че празниците на двамата братя-светци са особено подходящ момент за обреда “побратимяване”. С него се сродяват двама души, които не са кръвни роднини. Но с ритуала те стават като братя или като брат и сестра. Побратимяват се като обредно спасение от болест и смърт. Побратимите и посестримите почитат това родство до живот. Побратимени мъж и жена не могат да се влюбват и женят помежду си, но винаги ще се подкрепят и почитат. За техни покровители се считат двамата светци.

Празниците на Св. Антон и Св. Атанас били наричани още “сладки и медени”. Някога жените месели питки, намазвали ги с мед и раздавали по късче на съседи и роднини. Това е ритуал, за който се вярвало, че предпазва от болести. Има поверие, че всички болести се събират заедно на Антоновден, а от следващия ден тръгват по хората. Друго вярване твърди, че на Атанасовден се раждала най-страшната някога болест – чумата. От страх дори само да произнасят името й, хората я наричали “леля”. При цялата й страховитост, обаче, тази “леля” е герой на много народни приказки и притчи. Ще ви разкажем една от тях – твърде земна по своето послание. Млад селянин решил да се ожени. Тръгнал да си търси кум, който да го венчае. Обикалял младежът от село на село. По пътя срещнал Господ, който го попитал къде отива. Селянинът разказал, че си търси кум. Господ предложил той да му стане кум. Но младият мъж отказал: “Аз търся за кум справедлив човек. Ти не си справедлив, понеже си създал бедни и богати, силни и слаби хора”. Продължил младежът по пътя си. Срещнал чумата. И тя поискала да му кумува. Женихът се съгласил, защото – казал – тя се отнася еднакво към всички без да гледа бедни ли са, богати ли са и значи е справедлива. Тръгнало сватбеното шествие с необикновения кум. Но на свой ред кумът решил да провери дали младоженецът е справедлив и честен човек. Подредил кумът в дома на младоженците два светилника с две свещи – едната много голяма, другата – много мъничка. Поръчал на слугите си да запалят свещите, когато младоженците наближат своя дом. И тъй, след венчавката младото семейство дошло в къщата. Младоженецът видял двата свещника и запитал кума защо едната свещ е толкова голяма, а другата – толкова малка. Мистериозният кум му разкрил, че малката свещ е за жениха, а голямата – за невестата. Чиято свещ изгори първа, този от двамата ще умре по-рано. Тогава зетят издебнал подходящ момент и разменил двете свещи – за себе си сложил по-голямата, а на жена си оставил по-малката. И така кумът разкрил, че женихът, който търсел справедлив кум, сам не бил справедлив и честен.

На Атанасовден всеки селянин отивал да провери колко запаси от храна за добитъка са останали. Ако те няма да стигнат до края на зимата, селянинът отивал да се запаси отново. Но стопаните вече мислят и за предстоящия земеделски сезон. Затова на Атанасовден гадаят дали ще е плодородна годината. Вярва се, че ако на този ден има дебел сняг, следващата реколта ще е изобилна. Както се казва “дебел сняг – дебел комат”. Така че макар да поглеждат вече към лятото, селяните все още хората знаят, че зимата едва се е преполовила.

Румяна Панайотова