Черво с чар. Истината за един пренебрегван орган
Добави към моето меню
СВЕТЪТ НА МИКРОБИТЕ
Ако от Вселената погледнем към Земята, няма да видим хората, които я населяват. Земята се забелязва като кръгла светеща точка, намираща се до други светещи точки на тъмен фон. Приближим ли се към нея, ще видим, че хората живеят на най-различни места. Някои са се струпали в области с големи градове, които нощем светят като точици, други са се пръснали из разни по-малки селища в страните си. Живеем в студени северни полета, в тропически гори, дори и в пустини. Ние сме навсякъде, въпреки че не се виждаме от Вселената. Разгледаме ли се по-отблизо, ще установим, че всеки от нас е един самостоен свят. Челото е прохладна малка полянка, лакътят е суха пустош, очите са солени езера, а червото е най-безумната огромна гора, обитавана от най-невероятните същества. Както ние, хората, населяваме планетата, така и в нас живеят живи създания. Под микроскоп нашите жители – бактериите – се разпознават добре. Сега те изглеждат като малки светещи точки на тъмен фон. Столетия наред сме се занимавали с големия свят. Измервали сме го, изследвали сме растения и животни и сме философствали за живота. Построили сме огромни машини и сме летели до Луната. Ако някой днес иска да открие нови континенти и нови народи, трябва да проучва малкия свят, който се намира вътре в нас.
Нашето черво е най-впечатляващият континент: никъде другаде не живеят толкова видове и семейства, колкото тук. Изучаването му едва сега започва наистина. Получава се един вид нов „Bubble“ – сравним с дешифрирането на генома – с много надежди за нови познания. Този балон може да се спука или да бъде предвестник на нещо наистина неочаквано. Едва от 2007 г. се работи върху карта на бактериите. За целта от много, много хора се взимат проби с памучни клечици от всяко възможно място на тялото. На три места в устата, под мишниците, на челото… Анализират се проби от изпражнения и се изследват генитални секрети. Места, които са се смятали за свободни от микроби, изведнъж се оказват заселени – например белите дробове. От гледна точка на бактериалния атлас червото е абсолютната кралска дисциплина. От микрофлората, тоест съвкупността от всички микроорганизми, които тичат по нас, 99 процента се намират в червото. Причината изобщо не е в това, че почти никакви ги няма на други места, а защото в червото са неподозирано много.
Имунната система и нашите бактерии
Всеки ден може да умрем, и то няколко пъти. Разболяваме се от рак, развиваме плесени в тялото си, ядат ни бактерии или се заразяваме с вируси. И всеки ден животът ни бива спасяван няколко пъти. Странно растящи клетки биват убивани, гъбичните спори – елиминирани, разни бактерии – пронизвани, вирусите – разсичани на две. Тази любезна услуга имунната ни система извършва с множество малки клетки. Тя разполага с експерти за разпознаване на вражески елементи, наемни убийци, „шапкари“ и със специалисти по овладяване на конфликти. Всички те работят ръка за ръка и се справят по забележителен начин. Най-голямата част от имунната ни система (около 80 процента) се намира в червото. И за това си има сериозна причина: тук е главната сцена на бактериалния „Удсток“. Бактериите стоят в отделен резервоар – лигавицата на червото – и не се доближават прекалено опасно до клетките. Имунната система може да си играе с тях без опасност за тялото ни. Така нашите отбранителни клетки се запознават с множество нови видове. Ако в някой по-късен етап извън червото една имунна клетка срещне вече позната бактерия, ще може да реагира по-бързо. Имунната система в червото трябва да е изключително внимателна – от нея се изисква продължително да потиска своя защитен инстинкт, за да остави живи много полезни бактерии. В същото време тя трябва да разпознава и да сортира прекалено опасните същества от цялата вече налична маса. Ако пожелаем да кажем „Здрасти“ на всяка от чревните ни бактерии, след има-няма три милиона години може и да сме успели да поздравим всичките. Но имунната ни система не казва само „Здрасти“, а и „Ти си наред“ или „Повече ми харесваш мъртва“. Освен това (вероятно в първия миг ще прозвучи малко странно) имунната система трябва да различава бактериалните клетки от собствените си, човешки клетки. Това невинаги е толкова лесно. На повърхността на някои бактерии се намират структури, които приличат на телесните клетки. При бактерии, които предизвикват скарлатина например, лечението с антибиотици не бива да се отлага дълго. Ако заболяването не се третира навреме, обърканата имунна система може, без да иска, от свръхподозрителност, да нападне по грешка става или друг орган: като например да сметне коляното ни за гаден причинител на болки в гърлото, който се е скрил там долу. Това се случва рядко, но все пак не е изключено.
Сходен ефект учените са забелязали при често срещания в юношеската възраст диабет. В този случай имунната система унищожава собствените си клетки, произвеждащи инсулин. Една възможна причина за поведението ѝ е комуникационен проблем с чревните бактерии. Той може да е резултат от пропуски в образователния процес или пък имунната система просто ги разбира погрешно. Всъщност тялото е създало доста строга система срещу такива проблеми в комуникацията. Преди една имунна клетка да бъде допусната в кръвта, трябва да се докаже във възможно най-тежкия тренировъчен лагер за клетки. Между другото, тя трябва да измине дълъг път, по който постоянно ѝ презентират ендогенни структури на тялото. Ако имунната клетка не е напълно сигурна дали презентираната структура принадлежи на тялото, или идва отвън, тя спира и започва да я боде с пръст. Това е фатално погрешно решение: тази имунна клетка никога няма да се дипломира в кръвта. Така имунни клетки, склонни да атакуват собствената си тъкан, се отделят още в тренировъчния лагер. В него (в червото) те се учат да бъдат толерантни към чужденците – по-точно казано, да са по-добре информирани за тях. Тази система функционира доста добре и в повечето случаи няма инциденти. Едно от упражненията обаче е особено трудно: какво се прави, когато непознати неща напомнят на имунната система за бактерии? Червените кръвни телца например имат на повърхността си наподобяващи на бактерии протеини. Ако имунната система не се беше научила в тренировъчния лагер, че собствената ни кръв е забранена зона, щеше да я атакува. Ако кръвните телца имат маркировка за кръвна група А, няма да имаме проблем, ако ни се прелее кръв от чужди хора със същата група. А случаите, в които се налага да се прелива дарена кръв, са най-различни: от катастрофа с мотор до раждане с голяма загуба на кръв. Невъзможно е да получим кръв от някого, който има друга маркировка за кръвна група. Нашата имунна система моментално ще си спомни за бактериите и тъй като те нямат място в кръвта ни, тя направо, с цялата си враждебност, ще смачка непознатите кръвни телца. Без тази бойна готовност, тренирана чрез нашите чревни бактерии, нямаше да имаме „кръвна група“ и щяхме смело да раздаваме чужда кръв на всеки. При новородени бебета с много малко чревни микроби това все още става по тази схема. Теоретично на тях може да им се прелее кръв от всяка кръвна група без ответна реакция. (Тъй като антителата на майката се озовават в кръвта на детето, в болниците за по-сигурно се използва майчината кръвна група.) От момента, в който имунната система и чревната флора се развият дори в незначителна степен, трябва да се използва само кръв от една и съща група. Формирането на кръвните групи е само един от многото имунологични феномени, предизвиквани от бактерии. Но ние все още не познаваме повечето от тях. Много от нещата, които бактериите вършат, клонят по-скоро в посока „фина настройка“. Различните видове бактерии имат свой собствен начин за въздействие върху имунната система. Установено е, че някои видове правят имунната ни система по-толерантна: като например се грижат за образуването на повече посредничещи за мир имунни клетки или като въздействат на клетките по сходен на кортизона и други медикаменти против възпаления начин. Така имунната ни система става по-мила и по-малко жадна за борба. Това може би е добър шахматен ход на тези миниатюрни създания, тъй като така шансът им да бъдат търпени в червото се увеличава.
Фактът, че точно в тънкото черво на млади гръбначни животни (включително хората) са открити бактерии, които провокират имунната система, оставя място за предположения. Възможно ли е самите провокатори да ни помагат да поддържаме ниското ниво на бактериална гъстота в тънкото ни черво? В такъв случай тънкото черво ще е място с ниска степен на бактериална толерантност и по време на храносмилането ще бъде оставено на спокойствие. Самите провокатори не стоят кротичко в лигавицата, а се държат здраво за власинките на тънкото черво. Сходна склонност имат и болестни причинители като опасните версии на ешерихия коли. Ако силно желаят да се заселят в тънкото черво, но местата вече са заети от провокаторите, щат не щат, ще трябва да се оттеглят. Този ефект се нарича „колонизационна защита“. Повечето от нашите чревни микроби ни предпазват само с това, че не оставят място за злотворни бактерии. Тънкочревните провокатори, между другото, спадат към онези кандидати, които все още не сме успели да култивираме извън червото. Да заключим ли вече, че изобщо не ни вредят? Не. Може би вредят на някои хора, като превъзбуждат имунната им система
Тексът е откъсът от сензационната книга на Джулия Ендерс „Черво с чар. Истината за един пренебрегван орган”. С хумор и фантазия „Черво с чар“ отговаря на сериозни въпроси като: Защо се появяват стомашните киселини? На какво се дължи непоносимостта към глутена и лактозата? Кои са „лошите” и „добрите” бактерии в храносмилателния процес? Влияе ли дейността на червата въхру наднорменото тегло и настроението?
