Диаманти

Добавено в Дом & Семесйтво

Добави към моето меню

Диаманти побъркаха света

Диамантите са най-добрите приятели на момичетата diamond is the best friend girl Мерлин Манро – сигурно е права защото диамантите са вечни, вечната красота на света и силата на властта. Въглерода има две форми – диаманти и графит – кристална и аморфна

Диамантите са стари колкото Земята. Възрастта им достига до 3,3 млрд. години. Едрите са се образували най-малко на 150 км и дори на 600 км дълбочина в недрата на земята при огромна температура и натиск. По-късно изригваща магма ги е изкарвала към повърхността. Миниатюрните са следа от древни метеоритни бомбардировки. Близо половината се копаят в Африка, много рядко се откриват и под глетчери – в Индиана и Уисконсин. Над 130 млн. карата или 26 хил. кг (1 карат = 200 мг) се вадят годишно от мините с приблизителна стойност $9 млрд. Около 100 тона се синтезират. Последният огромен диамант бе открит неотдавна в мина в Лесото. 603-каратовият “Обещанието на Лесото” (към 120 грама) бе продаден за $12 млн. Белият нешлифован диамант се нарежда на 15-о място сред най-големите диаманти.
За диаманти са се водели много повече войни, отколкото за жени. Причината е, че едва 20% от изкопаните скъпоценни камъни са бистри и стават за бижута, останалите 80 на сто отиват в индустрията и никой не се вълнува от тях.
Диамантените накити обаче раждат легенди, с тях са свързани битки, убийства, историята им е потопена в мистерии.
Обработката, или в каква форма ще се “изсече” диамантът, е въпрос както на мода, така и най-фина работа. Най-качествен е напълно прозрачният безцветен диамант. Всеки примес дава нюанс и се смята за природна грешка. Но точно грешките понякога са прекрасни. Най-красивите и прочути диаманти в света са с наситен син, зелен, розов, червен, оранжев и даже черен цвят.

Драматично син, което драматично вдига и цената му, е
“Диамантът на надеждата”
който днес, след дълги митарства, почива зад бронираната витрина на музея “Смитсониън” във Вашингтон. Той е срязан от синия диамант на Траверние, френски пътешественик, който го купил около 1660 г. на един индийски пазар. Всъщност май го е откраднал от статуята на богиня Сита. По-точно взел й едното око, с което си навлякъл задължителното за историята на един диамант проклятие. Но то не застигнало Траверние – пътешественикът продал диаманта на краля на Франция Луи XIV, който си го сложил в короната, пак така необезпокояван от боговете.
Но в смутното време на революцията диамантът бил откраднат от короната – заедно с няколко други. Синият бил отнесен в Лондон и там следите му се губят до 1812 г., когато бижутерът Елиасън го записва в тефтера си като “Диаманта на надеждата”. Дълги разследвания доказват, че този камък има право да се счита за пряк потомък на “Траверние”.
Проклятие всъщност няма, освен че паднали главите на последните му царствени притежатели – Луи XVI и Мария Антоанета, но върху тях се стоварила злата сила и на другите диаманти в короната. Легендата е напълно измислена от парижкия кореспондент на “Таймс” през 1909 г., но толкова завързано, че дава сюжет за множество книги и филми. В поредицата убийства, самоубийства и фатални случайности сред жертвите на диаманта попаднал дори Марат. Твърдяло се, че диамантът не позволявал да му се направи ясна снимка.
Сини диаманти с високо качество излизат в наши дни предимно от т. нар. Първа мина в Южна Африка и пак техният дял е само 0,1% от добива. Но пък от цветните, които стигат високи цени, 6 от 10 са сини.

Особено красив е
“Сърцето на вечността”
който тежал 777 карата при откриването си. Това магическо число отприщило истинска треска за диаманти в края на ХХ век. Обработката му била обмисляна 5 месеца, след което е срязан на три части – от най-големия къс излиза
“Звездата на хилядолетието”
През 2000 година De Beers представиха колекцията си сини диаманти в Лондон и тогава “Сърцето на вечността”, оценен на $1,6 млн., внезапно потъна. Говори се, че е продаден тайно, но има и опит за кражба.

Най-прочутият диамант е
“Кох-и-нор” (на хинди “планина от светлина”),
който носел нещастие, но само на мъжките си притежатели! След като изтребил или поне озлочестил индийските и персийски шахове, кацнал върху короната на кралица Виктория. Красивата част от легендата разказва, че в началото той бил вграден в трона на могулския император Шах Джахан, построил Тадж Махал. Когато синът му извършил преврат и поставил под домашен арест болния си баща, “Кох-и-нор”, обзет от състрадание, се измъкнал от обкова и застанал пред прозореца. В пречупените лъчи Шах Джахан видял отражението на храма, който вдигнал от мъка по любимата си жена.
Съдбата на диаманта била решена в договора, превръщащ Индия в британска колония. Но когато пристигнал в Лондон, там не го харесали! Под личния надзор на съпруга на кралицата Албърт, диамантът отново бил обработван, за да се увеличи блясъкът му, но след операцията, за която принцът изхарчил собствени 8000 паунда, тежестта на брилянта била намалена с 42%, – от 186 карата той се смъкнал на днешните 105, а Албърт все така останал недоволен. Все пак го сложили в една от короните, която последно носела кралицата майка на Елизабет II.

Най-романтична е историята на диаманта
“Орлов”
който граф Григорий Орлов подарил на руската императрица Екатерина Велика с надеждата, че ще възкреси любовта им. И този диамант бил задигнат от хиндуистки храм през XVIII век. Френски гренадир, дезертьор от войните срещу англичаните в Индия, приел хиндуизма само за да проникне в храма в Мисор, където била статуята с диамантените очи. След като успял в пъкленото си дело, гренадирът избягал в Мадрас и продал диаманта. По вода скъпоценният камък стигнал Амстердам, където го купил прислужник на граф Орлов. Диамантът украсил скиптъра на императрицата.
Върху короната на Хабсбургите пък блестял “Флорентинският диамант”, който днес е в неизвестност. Наричат го още “Тоскански” и
“Жълтият австрийски”
Най-първо принадлежал на Плешивия херцог на Бургундия, който го носел в битката при Мора през 1476 г. На него камъкът не помогнал, херцогът загинал, а обичайно воините носели диаманти, за да са непобедими. Защото този камък символизира вечната сила. Самата дума “диамант” произтича от старогръцката “адамас” (несъкрушим, непобедим). Някой го свил от трупа на бойното поле и го продал за един флорин. От ръка на ръка се оказал при Лудовико Сфорца – херцога на Милано, а оттам в съкровищницата на Медичите. Затова и го кръстили Флорентински. Траверние, пътешественикът бижутер, го зърнал там и за пръв път писмено споменал съществуването му, което е начало на автентичното досие на камъка. Диамантът заминал за Виена, когато императрица Мария Терезия се омъжила за последната издънка на Медичите. И се озовал върху короната. Когато династията рухнала след Първата световна, наследниците отнесли диаманта в емиграция. Някой близък до императорското семейство го откраднал. Слухът твърди, че през 20-те години диамантът се е появил в Америка и след обработка е продаден, но къде е сега, никой не знае.

“Регент” и “Санси”
били част от френската кралска колекция и днес могат да се видят в Лувъра. Но преди да стигнат покоя на изложбената зала изминали кървав път. “Регент” бил намерен в индийска мина от роб, който го скрил в дълбоката рана на крака си. Английски морски вълк му го откраднал. След няколко препродажби диамантът влязъл в ковчежето на френския регент Филип II през 1717 г. Луи XV го носил на коронацията си, после красял шапката на Мария Антоанета. Изчезнал през революцията при обира на кралската съкровищница, но бил открит сред гредореда на двореца. Наполеон го вградил в сабята си. “Санси” бил купен през 1570 г. в Константинопол от посланика на френския двор Сеньор дьо Санси. Кралят – Анри III, го поискал назаем, за да украси шапката, с която прикривал плешивото си теме. Но пратеникът на Дьо Санси не стигнал Париж. Мислели, че го е откраднал, оказало се, че е убит от разбойници. При аутопсията открили диаманта в стомаха на мъртвеца. Виконт Уолдорф Астор го купил от индийски принц през 1906, след като Джеймз I, Чарлз I и кардинал Мазарини го държали в ръцете си. Фамилията Астор го подала за $1 млн. на Лувъра през 1978 г.
Татяна ИВАНОВА