Традиции за Димитровден
Добави към моето меню
Традиции за Димитровден
Димитровден е един от най-големите църковни и народни празници.
Църковният празник е в чест на Светия великомъченик Димитър. Роден в град Солун, след смъртта на баща си той станал градоначалник, приел Христовата вяра и учил жителите на Солун да не се кланят на идоли, а да отворят сърцата си за Христа. Римският император Максимилиан заповядал да го заключат в тъмница. Дори и затворен, Свети Димитър продължил да проповядва, заради което бил убит. След време случайно открили мощите му – те излъчвали целебно и благовонно миро.
В народните представи свети Димитър „затваря” стопанския цикъл, започнал на Гергьовден. Известна е поговорката: „Св. Димитър носи зимата, а свети Георги – лятото”.
Църквата Св. Димитър в Солун
В традиционния народен календар на българите Димитровден и Гергьовден делят годината на два сезона – летен и зимен, активен и неактивен. На Балканите и на Карпатите това са най-важните празници в годишния календарен цикъл. Свързани са с цялата тази аграрна култура, развивана в продължение на векове в Югоизточна Европа. Обичаите почиват на много древни предхристиянски представи, защото са свързани с основните поминъци на хората в тази част на европейския континент, особено в планинските региони. За българите и тяхната целогодишна трудова дейност Димитровден е празник с особено значение. На Гергьовден (през пролетта) стадата се изкарват нависоко в планината, а на Димитровден се прибират, за да зимуват в селата. Двата празника са свързани с цялостния жизнен и календарен цикъл. Популярни са не само сред християните, отбелязват ги и мюсюлманите. Според народните представи свети Георги и свети Димитър са братя-близнаци. Така са изобразени на много от иконите, които днес наричаме „традиционно наивно изкуство”. На тях един до друг или един срещу друг стоят Свети Георги на бял кон и Свети Димитър – на червен. Подобни изображения можем да видим на многобройни домашни икони, пред които хората са отправяли молитвите си и които са почитали.
Трапезата за Димитровден
На Димитровден на трапезата се приготвя курбан или гювеч от овнешко, яхния с пиле – с петел ако именника е мъж и с кокошка, ако е жена.Също на масата се слага варена царевица, пита с ябълки или печени ябълки, рачел, тиква.
Повечето големи християнски празници през есента са свързани с жертвената обредност. Реколтата е прибрана и логиката на аграрното мислене изисква отдаване на благодарност на природата и на светците в есенния календарен период. Организират се общоселските събори с курбани и веселби. Така плодородието ще бъде съхранено и възпроизведено през следващия годишен цикъл. Ето защо още от Петковден (дни преди Димитровден) започват големите селски курбани, на които се правят колективни кръвни жертви. На общата трапеза се събира цялото село, цялата общност, включително и тези, които са били на гурбет до тогава. Започват семейните служби, наричани още светец, служба, домашна служба. Много от тях са посветени на Свети Димитър, избран за покровител на семейството.
На селските събори от Петковден и Димитровден насетне, се прави т. нар. „сглядно хоро”, на което момите, достигнали до женитбена възраст, извиват своя традиционен танц пред погледите на ергените и техните родители. Така възрастните избират своите бъдещи снахи за синовете си. В традиционната култура, особено в районите с развито скотовъдство, наричат деня след Димитровден „Разпус”. Това е моментът, в който наетите за летния сезон овчари и майстори-печалбари приключват ангажимента си и следва разплащането. Това се извършва с редица ритуали, съвместни трапези и отново курбанът е задължителен.
Знаем, че веднага след Освобождението през 1878 г. в София започва да функционира т.нар. Дюлгерска пиаца. Била е близо до известния в близкото минало Солни пазар. Там през цялата година можело да бъдат наети мъже, майстори в строителството. На практика, това са хората, построили съвременна София. Мястото става толкова популярно, че след Първата световна война два пъти годишно – след Гергьовден и след Димитровден, за около седмица-две там имало т.наречения Слугински пазар. Дошли от село, за да припечелят, слугинчетата работели, докато дойде време да се задомят. Завръщайки се по родните си места, те донасяли със себе си „модерни” кулинарни рецепти, както и много новоусвоени умения за водене на домакинството, за гледане на деца и пр. Мъжкият гурбет пък бил много важен за натрупването на първоначален капитал, за да създадат свое семейство и дом, а по-късно – за осигуряване на прехраната. Особено в по-бедните планински райони.
Димитровден е времето, в което семейството се събира. Където и да са, гурбетчиите непременно се прибирали, за да участват в поредицата празници. Много разкази от началото на миналия век описват очакването на гурбетчиите, ритуалите по изпращането и посрещането им. В големите гурбетчийски центрове имало определени места, от които ритуално изпращали гурбетчиите на Гергьовден и отново с тържествени ритуали ги посрещали на Димитровден. Наричаме ги „места на паметта”, запазили спомена за разделите и събиранията на семействата. Обикновено те имат много емоционални наименования –Плачи къмък, Оплачи круша, Плачливите камънье. Когато изпращали своите синове и съпрузи, жените правели ритуали за успех и символична магическа протекция, защото на гурбета се гледа като на дълъг път, изпълнен с опасности, но носещ и живот. А когато се прибирали за Димитровден, посрещането им било съпроводено от голям семеен празник, на места – общоселски, с благодарствени и жертвени ритуални действия.
Използван е разказ за Димитровден доц. д-р Петко Христов от Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН от сайта на БНР.
