Великденски празници

Добавено в Други

Добави към моето меню

Великден, плаващи празници, датата им е свързана с датата на Великден

БУЕНЕЦ

Буенек ­- обичай, познат само в Източна България.
Изпълнява се през ВЕЛИКИТЕ ПОСТИ за здраве и плодородие.
Участничките в него, също както в другите момински пролетни обичаи (вж. ЛАЗАРУВАНЕ, КУМИЧЕНЕ) са моми. Те избират помежду си водачка буенек.
Избраната мома се облича в празнична носия, в която ризата е мъжка, с богато украсен калпак върху разпуснати коси. През гърдите и са кръстосани два колана с големи пафти, а върху тях ­ нанизи от монети. На кръста и са окичени разноцветни кърпи.
С буенеца върви булката ­ 8-10-годишно момиче, с живи родители, облечено с булченски дрехи и забулено с червена кърпа. Моминската група посещава всяка къща в селото. Момите-песнопойки, разделени в две редици, застават една срещу друга и пеят, а между тях играят двете обредни лица като се разминават и буенецът върти сабя (секира,пръчка) над главата на булката. След това тя хвърля кърпата, с която играе, на рамото на стопанката, която връзва в нея пари, дава в дар яйца и брашно. Стопанката изнася от къщи сито и го търкулва. Според това как ще падне ситото, гадаят за плодородието през годината. В Източна България Буенец наричат и буйното, несключено хоро, което играят на празниците през Великите пости.

ВЕЛИКДЕН

Обредна трапеза: обреден хляб, кравай с яйце, баница, мекици, кокошка с лук, “старец”, саздърма, печена луканка

Велиден, Влиден, Възкресение Христово ­- неделята след първото пролетно пълнолуние ­ един от най-големите пролетни празници, който трае три дни.

Мястото му в църковния календар съвпада с възраждането и разцвета на природата, с тържеството на слънцето и живота.
Сутринта на първия празничен ден (винаги неделя) всички отиват на тържествена църковна служба. Свещта от църквата се отнася в дома.

На трапезата се отговява с малко яйце и ВЕЛИКДЕНСКИ ХЛЯБ.
Вкъщи и на улицата се разменят обичайни поздравления.
Всички се чукат с ВЕЛИКДЕНСКИ ЯЙЦА за здраве.
Младоженците посещават кумовете и родителите на булката, като носят яйца и великденски кравай и също получават яйца от домакините.
Момите, които са се кумичили, посещават кумицата в дома й и й носят яйца и кумичин кравай.
След общата трапеза момите отиват да се люлеят извън село. В народните представи това люлеене предпазва от похищение на змейове и самодиви, както и от тежки болести. За това на този ден се люлеят и други млади жени и деца.
Празничното великденско хоро започва на обяд, а се играе и през двата следващи дни.
На втория ден на Великден, наричан в някои райони на страната разтурни или разметан понеделник, моми и ергени се събират на някоя поляна в две групи и една срещу друга търкалят червени яйца помежду си, за да има плодородие и да не пада градушка.
С ВЕЛИКДЕН завършва СТРАСТНАТА НЕДЕЛЯ.
На неделната сутрешна служба в църквата се припомня посещението на жените-мироносици, които на сутринта след деня на еврейския празник (събота) отиват на гроба на Христос и намират отваления камък и ангела, който им съобщава радостната вест за възкресението на Божия син.

ВЕЛИКДЕНСКИ ХЛЯБ
Яйченик, чупник, кукулник, паска, писан кравай, великденски колак, великденска кукла, плетеница, вит-превит кравай, женско играло и др. ­ – обреден хляб (чиито съвременни заместители са козунаците) за ВЕЛИКДЕН.
Приготвя се в събота (някъде и в петък) на СТРАСТНАТА НЕДЕЛЯ.
Меси се от стопанката, по-рядко от най-старата жена в дома.
Преди замесването тя се измива и преоблича с нови или чисти дрехи. Великденският хляб се приготвя задължително от пшеничено брашно, с нов квас (забъркан на Велики четвъртък на Страстната неделя), с мазнина и намазан преди изпичането с яйце.
По време на втасването му в тестото се поставя зеленина.
Обредните хлябове са предназначени за празничната семейна трапеза, за кръстника, за лазарската кумица, за др. близки.
Те са разнообразни по форма (кръгли, лирообразни, елипсовидни и др.) и са с различни шарки.
Характерният елемент от украсата им са яйцата (едно или няколко, червени или небоядисани), които се поставят върху хляба преди изпичането му.
Великденският хляб не се реже. Той винаги се разчупва на толкова парчета, колкото са хората на трапезата, включително и децата.

ВЕЛИКДЕНСКИ ЯЙЦА
Пролетните обредни практики, свързани с яйце, възникват в дълбока древност. Те са формирани на митологична основа във връзка с народните представи за яйцето като символ на жизненото начало, на прераждането и прорастването, на обновителните процеси в природата. С течение на времето тези практики са усвоени от християнството и включени в неговата идеология.
В обредната практика на българите Великденските яйца се приготвят по правило най-често в четвъртък и по-рядко на Велика сряда или в събота срещу Великден.
По традиция приготвените яйца за Великден са два основни вида – боядисани в един тон (червено, жълто, зелено, синьо и др.) и рисувани, наричани ”писани”, шарени, перашки, кадънки, китанчета и др.
За художественото изписване се прилага различна технология – орнаментиране с чист пчелен восък, след което яйцето се боядисва; декориране на бяло или боядисано яйце с цветен рисунък; украса от налепена различна по цвят вълнена прежда и др.
Най-често срещаните орнаменти са растителните и линеарните.
Много майсторство влага българката и при полагането на мотиви с геометричен и зооморфен характер.
Великденските яйца са предназначени за подаръци на близки и роднини през празника и за великденската трапеза, но те са и основен обреден елемент във великденския празничен цикъл. С тях се извършват редица обредни практики за предпазване на хора, домашни птици и животни, на посеви от болести, урочасване или зли духове и за продуциране на здраве и плодородие.
Първото боядисване на яйце винаги е червено. Вярва се, че то притежава по-особена магическа сила, която може да предпазва и стимулира. С него стопанката потърква лицето на всяко дете като изрича богословия (или му бае) за здраве и жизненост: ”Да си жив(а) и здрава(а), да си червен(а) като дядо Великден”. ”Да си червен(а) като Великденско яйце”, ”Да си здраво, бяло и червено”.
В някои райони на страната с първото яйце потъркват и лицата на младите моми и невести.
То се оставя на домашната икона.
На Велики четвъртък следващата година по вътрешността му гадаят за бъдещето на дома и стопаните.
На места първото червено яйце зарявят на нивата на Гергьовден, за да я предпазва от градушка.
Червено яйце оставят при бубите, за да предпазят от уроки.
Типична великденска практика е залепването с прясна говежда тор или прясно тесто на черупките на червените яйца върху стените и под вратите на къщата и стопанските помещения, което има предпазващо и продуциращо значение.
Задължително спазван обичай от младите семейства в първите години след сватбата е разнасянето на червени яйца заедно със специално приготвените ВЕЛИКДЕНСКИ ХЛЯБОВЕ на кумовете, на деверите, на шаферите, на родителите на невестата.
Поклон носят и момите на кумичката или на кръстницата от буенека, които до този момент са й говеели.

ВЕЛИКИ ПОСТИ

След СИРНИЦА ­ седемте седмици, които заедно с предхождащите ги МЕСНИ ЗАГОВЕЗНИ и СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ, бележат началото на най-дългия цикъл в народния празничен календар ­- Великденския.
Пряката обвързаност на Великденския комплекс с пролетното равноденствие носи двуякото значение на Великите пости.
Те носят пречистване от натрупаното зло чрез пост и въздържание; те са табута, които трябва да предизвикат плодородието и изобилието.
На Велики пости не се играе хоро (с изключение на БУЕНЕЦА), прекъсват се сватбите, за да започнат пак наесен, когато животът възкръсва и се обновява.

Църквата нарича началото на Великите пости “преддверие на божественото покаяние” или Голяма четиридесетница, през която хората, постейки, се отказват от своите грехове, “очистват се” и се доближават до Христос.

ВРЪБНИЦА

Именници: Върбан, Цветан, Цветанка и всички, носещи имена на цветя и дървета

Цветница, Цветна неделя, Вая, Куклинден -­ неделята преди ВЕЛИКДЕН Â­

На този празник с кумиченето на лазарките завършва цикълът на моминските пролетни игри.
Привечер на Връбница на мегдана моми и ергени за последен път играят лазарското хоро, като за първи път след Великденските пости хорото е сключено. Главно в Североизточна България на този ден се извършват и поминални обреди свързани с вярването, че на Връбница “разпускат умрелите”, т.е. те излизат от гробовете си и очакват родствениците си да им донесат нещо.
На Връбница преди изгрев слънце жените отиват на гробища с върбови клонки, плява (или царевични стъбла), кадилница и вода. Прекадяват и преливат гробовете на своите родственици. След това забиват клончета от върбата до гробните паметници и с плявата (царевичните стъбла) запалват огън. Действията са придружени с оплакване на мъртвите.

На този ден християнската църква припомня тържественото влизане на Исус Христос в Ерусалим в дните преди еврейската Пасха. Според евангелистите Матей, Марко, Лука и Йоан Христос влиза в Ерусалим на магаре. Вярващите го посрещат като разстилат пред него дрехите си и клонки от маслина и го възславят като Месиански цар. Най-рано празникът е честван в Ерусалим през IV в.

В цялата страна Връбница се почита и като голям църковен празник. Сутринта на Връбница църковнослужителите осветяват в църква върбови клончета. Всички отиват на тържествена служба, вземат от върбовите клонки и ги отнасят в домовете си. Вярва се, че тази осветена върба има предпазна и продуцираща сила.

СПАСОВДЕН

Именници: Спас, Спаска

40 дни след ВЕЛИКДЕН Â­ народно название на християнския празник Възнесение Господне. Пада се винаги в четвъртък.
В народния календар Спасовден се свързва до голяма степен с култа към мъртвите. Според поверието на този ден се прибират душите на всички покойници, които са на свобода до Велики четвъртък. Това определя спазването на Спасовската или черешовата ЗАДУШНИЦА. Или в сряда привечер, или на самия празник жените отиват на гробища. Тук те извършват същите действия, както и на останалите задушници. На места в Североизточна България палят огньове по гробовете или ги заливат с вода ­ практика, която вероятно има връзка с магическите действия за измолване на дъжд. На Спасовден почти навсякъде се прави голямо хоро. Повсеместно е вярването, че на този ден идват русалиите. Смята се, че в нощта срещу празника разцъфтява цветето росен, което е лековито и затова болните отиват на поляната, където расте, със зелена глинена паница, вино и погача. Ако на сутринта в паницата с вода има цветче от храста, се вярва, че ще настъпи оздравяване; сухата шумка или пръст вещаят болест и смърт. Виното и погачата се оставят на поляната, а от водата се пие до 40 дена.
В християнството, според Новия завет, в продължение на 40 дни след своето възкръсване Исус остава на земята да проповядва своето учение и да беседва с апостолите си, движейки се сред тях като богочовек. На Спасовден в обкръжението на своите последователи в подножието на Елеонската планина той се въздига в небесата.

РУСАЛСКА НЕДЕЛЯ
Русаля ­ – седмицата след Петдесетница (50-ия ден след ВЕЛИКДЕН), в някои райони дните от СПАСОВДЕН до Петдесетница.
Според нар. вярвания през Русалската неделя на земята идват русалии ­ персонифицирани нечисти, вредоносни сили, представяни като различни свръхестествени същества. Това поражда редица забрани и обредни действия с предохранителен характер ­- не се спи на открито, жените не предат, не тъкат, не перат, всички избягват да се мият.
Не се ходи без път през нивите и полето, защото ако някой стъпи на трапезата на русалиите, ще се разболее. Със същата цел се носят треви, които имат силна миризма (пелин, орехова шума, лепка).
Най-опасни от цялата седмица се смятат русалската сряда и русалският петък. През Русалската неделя водят болните да преспят “на росен” (на места, където расте билката росен) или до лековити извори с надеждата, че ще се излекуват. Друг интересен обичай за лекуване през тази седмица, познат в Северозападна България, са РУСАЛСКИТЕ ИГРИ.

В съботата преди Петдесетница е една от най-големите ЗАДУШНИЦИ. Тя е свързана с представата, че мъртвите се прибират в гробовете си на Духовден или през Русалската неделя.
С нея се свързват и елементи от култа към прадедите, затова през тази седмица се извършват и поменални обреди. Предполага се, че корените на русалската обредност са в древноримските празници в чест на розите и мъртвите -­ Rosalia.

РУСАЛСКИ ИГРИ
Обичай, изпълняван през РУСАЛСКАТА НЕДЕЛЯ в Северозападна България.
Участници в обичая са млади мъже (винаги нечетно число), наричани русалии, калушари. Предвождани са от ватафин, който знае лековитите билки, заклинания и магии. Званието ватафин се предава по наследство, само по права мъжка линия. Той избира останалите участници, които освен че имат желание да играят, трябва да са доказали своята пъргавина, честност, психическа устойчивост. Облечени в нови дрехи, окичени с лековити билки, русалиите имат и строго определен обреден реквизит ­- русалско знаме (от бял ленен плат), носено от ватафина, и русалска тояга (от ясен, явор или дрян) за всеки от дружината, цялата нашарена и окичена с метални дрънкулки. Русалиите ходят през цялата неделя и играят из селото, по къщите, из полето и нивите. Вярва се, че игрите им ще прогонят болестите от къщите и ще донесат много плод по ниви, лозя и градини. Те играят и около болните от русалската болест (полуда). За тях се вярва, че са минали през самодивското място или са работили през дните на Русалската неделя. Под звуците на специални русалийски мелодии, изпълнявани на кавал, в буйно темпо, русалиите (хванати в кръг по възраст) играят около болния, който е поставен на земята. Извън кръга стои ватафинът със знамето, паница с оцет и скълцан чесън. По време на играта русалиите подхвърлят болния нагоре, а ватафинът разтрива и запоява с оцета. Всеки прескача болния по три пъти. След това русалиите играят около ватафина, до който има гърне с ненапита вода. Той поръсва калушарите с водата, запойва ги с оцет, надвесва над всеки знамето и шепне заклинания. Най-старият счупва с тоягата си гърнето, така че водата да изпръска играчите и болния. В неделята на Русалската седмица дружината играе последен танц около знамето в дома на водача, който го прибира заедно с тоягите на русалиите. Играчите сядат на обща трапеза и си разделят получените дарове.

ГЕРМАН
Германджо, Гьорги, Дюрманджо, Калоян, Кабаиван ­ – обичай за дъжд, познат предимно в Северна България.
Изпълнява се в деня на обичая ПЕПЕРУДА (винаги след него) или самостоятелно, а в някои селища на север от Стара планина обичаят се прави в деня на св. Герман. Участници са момичета (често обредните лица, участвали в пеперудата), в по-редки случаи ­ възрастни жени.
Те приготвят основния обреден реквизит -­ обредна кукла от кал, глина или пръст от речния бряг с размери от 20 до 50 см. Фигурката, наричана Герман, изобразява гол мъж с ясно очертани мъжки полови белези и се възприема като мъртвец (със скръстени на корема ръце). Готовата обредна фигурка поставят върху керемида, дървена бухалка за пране или в сандъче, сковано за случая. Окичват я с цветя и я погребват, спазвайки всички важни моменти на погребалния обичай. На третия, деветия или четиридесетия ден изравят фигурката и я хвърлят във вода. Позната е и друга форма на обичая Герман ­ за суша, при която обредната фигурка се прави от метла.

ГОВЕЕНЕ

1) Въздържане от блажна храна по време на христианските празници ВЕЛИКДЕН, ПЕТРОВДЕН, Успение Богородично, КОЛЕДА;

2) Обредно мълчание в знак на почит от страна на невестата пред свекър, свекърва, кум; в някои случаи говее и младоженецът пред родителите на невестата и кума; след КУМИЧЕНЕТО момите говеят на кумицата до Великден и др.

ГОНЕНЕ НА ЗМЕЙ
Обичай, характерен за Северозападна България.
В този район съществува вярване, че когато настъпи дълга суша, в околността се заселва змей ( в народната митология той е пазител и заповедник на водата).
За да го прогонят, няколко мъже се въоръжават с тояги или остри сечива и тръгват посреднощ голи из селото.
Докато трае гоненето се пази ритуално мълчание. Преминава се през селото, обикалят се ниви, градини, воденици, кошари като с тоягите мушкат навсякъде, където се предполага, че се е скрил змеят и го плашат, като вдигат шум: трошат разни непотребни вещи, провикват се силно, гърмят.
Най-накрая участниците се изкъпват в реката.

ЗАДУШНИЦА
Ден, посветен на почитта към починалите близки.
За една календарна година обикновено задушниците са четири:
преди МЕСНИ ЗАГОВЕЗНИ
след СПАСОВДЕН
около ДИМИТРОВДЕН
около АРХАНГЕЛОВДЕН.
В някои райони на България правят Задушница и около други големи празници -­ КОЛЕДА, ТОДОРОВДЕН, ГЕРГЬОВДЕН, Богородица.
На тези поминални дни близките на починалите посещават гроба, преливат го с вино, прекадяват с тамян и след това раздават на присъстващите жито и храна за “Бог да прости мъртвите души”.

КРЪСТОНОСИЕ
Кръсти, покръсти -­ обичай за дъжд, характерен за Западна България.
На предварително избран празник или ден (в периода от ВЕЛИКДЕН до ПЕТРОВДЕН) цялото село излиза в тържествена процесия извън населеното място, водена от свещеник с кръст в ръка.
Момците носят по двама големи църковни икони, а момите пеят песни за дъжд почти идентични по съдържание с тези на ПЕПЕРУДА. На полето свещеникът прави водосвет.
В селото се прави общ курбан “за дъжд за полята”.
В някои райони на страната на ИЛИНДЕН като предохранителна мярка срещу сушата колят общоселски курбан, посветен на св. Илия ­ покровител на небесните стихии и дъждове.

КУКЕРИ
Маскирани дружини от ергени и млади мъже, участници в един от най-колоритните обичаи през СИРНИЦА.
Кукерите са облечени в кози или овчи кожи с космите навън и с маски, наподобяващи козел, овен, бик или друго зловещо изражение с животински елементи. Въоръжени са с дървена сабя, клюнк (в Североизточна България), помет (в Средногорието).
В Тракия един от кукерите носи кросно, имитиращо оръжие, с което символично убива кукерския цар. Важен елемент в обредния кукерски костюм са различните по брой, големина и звучност звънци, привързани ок. талията. Особено характерен реквизит в Тракия е дървеният фалос, обагрен в червено ­ обикновено атрибут на главния кукер.
Кукерският цар (обредно лице срещано предимно в Югоизточна Тракия) е облечен в местната мъжка носия и има дълга бяла брада от вълна.
Мъжете, изпълняващи женски роли (баба, невяста), не си закриват лицето с маска и са облечени в местната женска носия.
Участниците, които охраняват маскираната дружина, наподобяват цигани, арапи, разбойници. Те са с почернени със сажди или покрити с кърпа лица. Харачите носят синджир, с който ловят хората и събират от тях “неизплатени данъци”.

КУКЕРСКИ ИГРИ
Един от най-колоритните елементи от празничната обредност на СИРНИЦА. Познати са в Източна Тракия, на отделни места в Добруджа, Средногорието и в Родопската област.
Изпълняват се само от мъже и то главно ергени през Сирната неделя и най-често на Кукеровден.
Всяка кукерска дружина има свой строго определен персонаж, специално приготвено облекло и реквизит.
Най-често срещаните обредни лица: главен кукер (старец, хаджибаба и др.); кукерска баба, която в някои райони е придружавана от дядо; кукерска булка; цар и пазачи; плюфкач; харачари-събирачи на данък; КУКЕРИ.

С изгрева на слънцето дружината, водена от главния кукер или кукерската баба, започва обхождането на всички домове. Чрез разнообразни символични и обредно-магически действия те пожелават здраве на стопаните, плодородие на ниви и градини и благополучие в къщата.
Като обхождат селото, кукерите гонят, плашат и разсмиват жителите.
Харачите връзват срещнатите мъже и им искат откуп; с дървени оръжия, потопени в кал или пепел, удрят, когото им попадне от минаващите; главният кукер изпълнява различни фалически действия, стимулиращи плодородие и плодовитост.
Основен момент в Кукерските игри е обредното заораване и засяване. Извършва се на селския мегдан преди залез слънце. Главното обредно лице е царят (там, където не се избира цар – главният кукер или кукерската баба). За цар избират най-личния стопанин, с първо мъжко дете или баща на близнаци, за да бъде плодородна годината. Царят впряга в дървено рало кукери и изорава три бразди в кръг, засява и благославя. В това време кукерите играят и скачат високо ­ колкото по-високи са техните отскоци, толкова по-богата ще бъде реколтата. В края на засяването кукерите нападат царя и го убиват. Но той възкръсва и започва бурно веселие.

Разновидност на тези игри, изпълнявани в Пазарджишко, Пловдивско, Казанлъшко, е камилата.
В тази обредна игра вместо цар се появява нов персонаж ­ камила (обредна фигура на животно, което се прави от дървен скелет, покрит с дебела черга; главата му се оформя като камила или елен). Шумната група маскирани минава от къща на къща. Във всеки дом животното скача лудо и се върти, после уморено ляга на земята. Стопанката го плисва с вода, поръсва с жито или царевица и то се изправя. Кукерите-камилари “бръснат” с дървена сабя стопанина, удрят с тоягите си членовете на семейството или прескачат булките с малки бебета, момите, децата, за да са здрави и силни. Домакините черпят дружинката с топла пита. След обхождането всички се събират на мегдана и в някои села разиграването на камилата е тук, а в други игрите завършват с къпане на участниците в реката.

КУМИЧЕНЕ
Обичай, изпълняван на ВРЪБНИЦА – последният от цикъла на пролетните момински игри.
Участвалите в ЛАЗАРУВАНЕТО моми отиват на реката (на чешма или кладенец) и пускат по течението на водата приготвените венчета от върба. В Северозападна България и на отделни места в Тракия всяка мома приготвя специален обреден хляб-кукла, със залък от който се кумичи (използва се за белег при избора на кумицата). В някои села в Карнобатско кумиченето става с ладийки от царевични листа. Чието венче, залък, ладийка или друг белег излезе най-напред по течението на водата, тази мома става кумица, кръстница. Тя повежда към своята къща моминското хоро. В дома на кумицата се слага обща трапеза. След гостуването момите говеят на кумицата до ВЕЛИКДЕН, а на този ден всяка лазарка отива у тях с боядисани яйца и специален обреден хляб. Тук кумицата ги освобождава от говеенето. Всички моменти от обичая Кумичене се придружават от съответни обредни песни, в които преобладават мотивите за качествата на моми и ергени, за любовта между тях, за предстояща женитба. Според народното поверие, девойка, която е лазарувала и се е кумичила, не може да бъде похитена от змей. Тя вече има право да се моми, да очаква сватове и да се ожени.

КУРБАН

1) Кръвна жертва (жертвено животно);

2) Обредна гощавка с жертвено животно в определени от народните вярвания дни и случаи;

3) Вид ястие, приготвено от жертвено животно;

4) Празник с обредна трапеза от жертвено животно;

5) Жертва (преносно “невинна жертва”).

В традиционната нар. обредна практика Курбан се коли на верски празници с етническа окраска – ГЕРГЬОВДЕН, ВЕЛИКДЕН, на събори, на семейни тържества, във връзка с изпълнение на желание, за което се предполага свръхестествена помощ от светеца-покровител; при погребални обичаи.
За българите най-често жертвено животно е овцата. Днес традицията да се яде печено агнешко е пренесена и върху някои големи съвременни празници.

КУШИЯ
Тудорица, домле -­ надбягване с коне на ТОДОРОВДЕН.
Обичай, в който участва цялото село. Мъжете почистват конете, накичват ги, обличат се с нови ризи и ги извеждат за надбягването. Победителят се награждава ­ конят получава най-често юзда, а неговият стопанин ­ риза или пешкир. Спечелилият надбягването обикаля с коня си всички домове, за да честити празника. Навсякъде се посреща радушно, а конят му се напоява с вода.

ЛАЗАРОВДЕН

Именници: Лазар

Лазарица, Лазарница, Лазар, Лазарова събота -­ предпоследната събота преди СТРАСТНАТА НЕДЕЛЯ Â­ в българската обичайно-празнична система Лазаровден се свързва с най-представителния, изпълнен със символика и драматизъм пролетен момински обичай ­ ЛАЗАРУВАНЕТО.
Главно в Североизточна България в събота се прави Лазарската задушница, която се свързва с вярването, че на ВРЪБНИЦА “разпускат умрелите” (излизат от гробовете си и очакват родствениците си да им донесат нещо).
В петък преди Лазаровден жените варят жито и приготвят обредни хлябове от тесто без мазнина. Обикновено се прави един по-голям хляб с пластична украса от тесто и по-малки според броя на починалите (винаги нечетно число). Същата вечер жените прекадяват и преливат с вино гробовете на своите родственици и раздават от житото и големия хляб. Малките хлебчета се раздават най-често в събота сутринта.

В Календара на християнската църква празникът е свързан с един от най-вълнуващите евангелски сюжети ­ възкресението на Лазар (брат на Марта и Мария, жител на гр. Витания, близо до Ерусалим). Исус Христос го извежда от гроба и възвръща към живот. Според преданието Лазар живее още 30 години и умира като епископ на гр. Китон (о-в Кипър).

ЛАЗАРУВАНЕ
Общобългарски обичай в обредната система от момински пролетни обичаи (вж. БУЕНЕЦ и КУМИЧЕНЕ). Лазарските обичаи и игри са между най-жизнерадостните, най-поетичните и най-масовите български народни обичаи.
В целия празнично-обреден цикъл най-широко са застъпени онези обичайни елементи, които засягат любовта на младите, тяхната предстояща женитба и бъдещия им семеен живот. Основната възрастова група участници са моми, и то най-вече тези, на които предстои женитба. В някои области на страната изпълнители са и момчета на възраст от 5-6 до 10-12 г.
Подготовката за Лазаруването започва още от празника СВЕТИ ЧЕТИРИДЕСЕТ МЪЧЕНИЦИ Â­- събират се, учат и си припомнят лазарски песни и игри.
През постите, когато не се играе хоро, тези събирания са били единствената забава за женската челяд.
Обикновено лазарските групи се разпределят по махали и включват участници от една и съща възраст.
По-рядко срещано е лазарската група да бъде една за цялото село.
Лазарките са облечени в местна празнична носия или с невестинска премяна, взета от наскоро омъжена жена.
Накити от монети, цветя, венци и пера допълват пъстрите лазарски костюми.
Групата се събира в деня на празника в дома на избраната от момичетата водачка.
Обикалянето на къщите става от обяд на Лазаровден до обяд на ВРЪБНИЦА. Повсеместно е вярването, че къщата, където са влезли и пели лазарки, ще бъде честита цялата година. А лазарските песни са изпълнени с копнеж за любов и женитба, за плодородие, здраве и семейно блогополучие. За всеки член от семейството лазарките подбират песен, която съответства на възрастта, семейното и социалното му положение.
Навсякъде те са дарявани с яйца, понякога с пари, брашно, мас.
Брашното стопанката изнася в сито, което после търкулва. Според това как ще падне ситото, гадаят за плодородието през годината.
Идеята за здраве и плодородие е заложена и при други обредни елементи в обичая ­ обхождането на ниви и ливади, в редица лазарски песни и др.
В някои райони Лазаруването завършва с кумичене, а в повечето случаи най-вълнуващият момент е лазарското хоро. На него се събира цялото село. Тук жени и ергени оглеждат нагиздените моми, харесват и избират своите бъдещи снахи и съпруги, тъй като лазарувалата мома се смята вече готова за женене.

МАРА-ЛИШАНКА
Обичай, изпълняван в Бургаско през ТОМИНА НЕДЕЛЯ, в който участват неомъжените моми.
Събрани в къща, където няма починало дете, те приготвят от три пъхнати един в друг чехъла в червено и жълто (взети от млади булки или моми), една женска глава. Забраждат я и я накичват като булка. Мома, която е лазарувала и е с живи родители, взема Мара-лишанка и заедно с други моми излиза на определено място в селото. Тук момите се ловят за ръце в две вериги. Две по две моми от всяка верига и Мара-лишанка водят диалог с песен, а останалите играят под такта на песента. В играта се изреждат всички моми като предават Мара-лишанка, докато стигне пак до първата мома. Момите и ергените припяват. След това всички участнички, придружени от ергени, мъже, жени и деца минават през селото, извън селото през нивите и спират на реката, а момите си измиват лицата.

НЕСТИНАРСТВО
Обичай, в който основен обреден елемент е играта по огън.
Изпълнява се в някои села между Странджа и Черно море на празника КОСТАДИН И ЕЛЕНА (по-рядко по време на селските сборове на храмовите празници).
В празненството участвува цялото селище, но в обредната игра ­ само призваните ­ нестинарите. Това са един вид избраници на светеца-патрон на празника, “виждат” неговия образ, “чуват” гласа му, духът на светеца се вселява в тях, “прихваща” ги, от негово име те виждат в бъдещето, откриват тайни, съветват, мъмрят.
Нестинари са мъже и жени от един род и умението им се предава по наследство на синове и дъщери. “Столнина” или “конак” на нестинарите е малък параклис в къщата на главния нестинар (нестинарка). В центъра на иконостаса, обърнат на изток, са поставени иконите на св. Константин и св. Елена, а край тях стоят иконите на Богородица, св. Георги, св. Пантелеймон, Божигробски щампи и червени кърпи с изписано на тях слънце. В конака стои и свещеният тъпан, който отмерва ритъма на празничното шествие и танц. Той не се използува при друг случай. Вярва се, че притежава магическа сила (лекува този, който го носи, ако е болен).
В деня на празника, след църковната служба, начело със свещеника и главния нестинар, всички се отправят към конака. Тук се удря тъпана и с гайда се изсвирва специална нестинарска мелодия. Някои от нестинарите биват “прихващани” (особено религиозно екстазно състояние) и заиграват с иконата на светеца в ръка. След това шествието отива до извор, носещ името на светеца, и се прави обща гощавка с донесените курбани. След залез слънце всички се връщат на мегдана, където заварват голям огън от струпани дърва. Под звука на гайдата и тъпана младите заиграват хоро. Когато огънят се превърне в жарава, започва и танцът на нестинарите върху нея.

ОБИЧАИ ЗА ДЪЖД
Извършват се в края на пролетта и началото на лятото, когато нуждата от влага за посевите е най-голяма.
В някои райони на страната те са свързани с определен празник (ГЕРГЬОВДЕН, Ранополия, ЙЕРАМИЯ, СПАСОВДЕН), а в други райони -­ без установена дата, но в периода от Гергьовден до Свети Дух (51-ия ден от Великден).
Обредни практики за отстраняване причината за засухата и предизвикване на дъжд се извършват в обичаите ПЕПЕРУДА, ГЕРМАН, ГОНЕНЕ НА ЗМЕЙ, КРЪСТОНОСИЕ.

ОРАТНИЦИ
Олалие -­ обичай, изпълняван на СИРНИЦА.
Участниците в него са момчета (8-14 год.) и ергени.
Преди вечерята (по рядко след нея) ергените запалват по високите места край селото предварително подготвени купове от слама, съчки, шума и пр. По-малките момчета правят свои огньове по улиците. Стремежът е огънят да има колкото се може по-висок пламък, защото се вярва, че докъдето стига светлината му до там няма да пада градушка през лятото. Действията около него са съпроводени с шеговити припевки и заклинания. Ергените, а в някои райони на страната и мъже, жени и деца прескачат този огън за здраве и предпазване от бълхи.

На места е позната и друга форма на празничния огън, наречен още оврътник, фенер.
Младежите приготвят пръчки, разцепват ги в единия край и привързват там слама. Запалват сламата и завъртат оратника като наричат и благославят.
В Родопите, Тракия и Добруджа същите участници приготвят специални стреличавги, пярници, бутурници. На празника те излизат извън населеното място, запалват стрелите от огъня и ги хвърлят към селото, към дворовете на своите избраници или близки с наричания за здраве и плодородие, с пожелания и заклинания за любов и женитба. Хвърлянето на тези стрели е голяма чест и гордост за момите. Тежко и горко на тази мома, на която тази вечер не е изпратена нито една стрела.

В отделни райони на страната пък запалват кошове, пълни със слама и ги издигат нависоко, за да осветят далече.
В Южна и Югоизточна България, за да подсилят действието на огъня върху бъдещото плодородие, всички играят ок. празничния огън специално обредно хоро.

ПЕПЕРУДА
Пеперуга, преперуга, додола, вай-дудоле, вай-гугу, ой-люле, росоманка – обичай за дъжд, познат в цялата страна.
Изпълнява се всяка година в определени от местната традиция дни и по време на суша.
Участници в обичая са 10-12­ год. момичета. На същата възраст е и основното обредно лице ­ момичето-пеперуда. За него се спазва изискването да бъде сираче, а в някои райони първото или последното дете в семейството. Вкъщи или на реката окичват пеперудата със зеленина, а някъде слагат и други обредно-магически елементи в украсата Ñ” ­ една или две живи жаби, кост от незнаен гроб и др.
Пеперудата повежда групата из селото, като посещава всяка къща. При обхождането дружината задължително спира пред всеки водоизточник ­ почистват го и се пръскат с вода. По пътя и във всеки дом момичетата пеят специални песни-заклинания, които съдържат молбата за дъжд, отправена към Бога. Тези песни не се изпълняват по никакъв друг повод, за да не загубят своята магическа сила. Във всеки дом пеперудата играе по такта на песента -­ тъпче на едно място, подскача и се върти, като кръстосва ръцете си над главата. По време на обредно-магическия танц стопанката полива пеперудата с вода.
В Северна и Югозападна България домакинятата пресява над главата на Пеперудата брашно и благославя: “Както се сее брашното през ситото, тъй да се изсипе дъждът”.
Пеперудата търкулва ситото и според начина, по който падне, се гадае каква ще бъде годината ­- ако се захлупи, реколтата ще бъде богата. Стопанката дарява групата с брашно, боб, мас и др., но никога с яйца (за предпазване от градушка, тъй като яйцата се асоциират с ледените зърна на градушката). Накрая момичетата отиват на реката, където хвърлят зеленината и др. обредна украса на пеперудата, пръскат се с вода. Обичаят завършва с обща трапеза от получените дарове.

ПРЕДОЙ
Предуй -­ в някои райони на страната обредно доене на овцете, което се извършва сутринта на ГЕРГЬОВДЕН от стопанина в дома му или от овчаря на кошарата извън селото. Ведрото, в което ще доят овцете, е окичено с венец от различни цветя и зеленина (набрани от вечерта или същата сутрин) и вързани с червен конец или мартеница. Върху него слагат и прясно опечен хляб с дупка в средата. В така нареденото ведро издояват първата оагнила се овца. Ако агнето е мъжко, се дава в дар (курбан) на св. Георги, ако е женско ­ се оставя за разплод. В Северозападна България овчарят изкопава дупка в кошарата и върху нея слага ведрото. След доенето полива малко мляко върху яйце (някъде то е червено великденско яйце) и го закопава в дупката. Вярва се, че то ще пази стадото от магии и болести.
В западните райони млада булка или девойка търкаля между стадото хляба, през който е текло млякото. По това на коя страна ще се обърне хлябът, се гадае за количеството мляко. Зелени клонки окачват на съдовете за мляко и млечни произведения, по кошарата и др. стопански постройки, за доброто отглеждане на стадата и увеличаване на млякото.

СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ

Обредна трапеза: баница, питка, млин със сирене, яйца, бяла халва с ядки, риба

Седем седмици преди ВЕЛИКДЕН и една седмица след МЕСНИ ЗАГОВЕЗНИ Â­- празник, с който се поставя началото на най-продължителния пост през годината.
Трапезата на тържествената вечеря има подчертано обреден характер. Вечерта на празника при родителите се събират семействата на техните синове, дъщери, внуци, за да заговяват от млечни храни.
Веселието и оживлението по време на вечерята нараства, когато дойде ред на обичая ХАМКАНЕ.
На Сирни заговезни (някъде и през цялата Сирна неделя) си вземат прошка (по-млади от по-стари, деца от родители, младоженци от кумове) -­ целуват ръка и изричат формулата на прошката: “Прощавай, мале, тате…”. “Просто да ти е, Господ да прощава” е задължителният отговор.
Най-характерен и съществен обичай на Сирни заговезни е запалването на празничните огньове (ОРАТНИЦИ).
Хората, които се играят, са последните от зимния празничен цикъл.
По време на ВЕЛИКИТЕ ПОСТИ хоро не се играе с изключение на БУЕНЕЦА.

СИРНИЦА
Сирна неделя -­ седмицата, която разделя МЕСНИ ЗАГОВЕЗНИ и СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ.
Тогава се разиграват КУКЕРСКИ ИГРИ.
В Югоизточна България (Бургаско и Хасковско) в сряда, петък и неделя момите се събират в тъмни зори на някоя поляна и обърнати на изток, пеят специални песни с любовен характер, които не се изпълняват при друг случай. По-късно идват и момците и заедно играят хоро, наречено (както и самият обичай ГОРА). Привечер на Сирни заговезни идват и стари и млади, всички играят и пеят, за да има здраве и плодородие, призовават гората да почне да се развива.
В Западна България през Сирница връзват люлки и се люлеят “за здраве”. Участници са най-вече младите, които си припяват кой момък коя мома ще вземе. По време на люлките подевките (малки моми) устройват интересна игра. Разделят се на две групи, които представляват дома на момата и дома на момъка. От всяка група избират по една мома и между тях и двата “дома” се провежда диалог под формата на песен, с която се иска мома за женене.

СОФИНДЕН

Сувинден, Сувия -­ понеделникът след ТОМИНА НЕДЕЛЯ.
В народния календар ­- празник за предпазване от суша.
Спазват се редица забрани­ – жените не перат, мъжете не копаят и не сеят, за “да не изсъхва храната”. За предпазване от цирей не ядат яйца. Против пъпки и рани на този ден всички си измиват лицето и ръцете с вода, в която е потопено червено яйце. На Софинден не се впряга добитък, за да не окуцеят животните.

СТРАСТНА НЕДЕЛЯ
Велика неделя ­ седмицата (понеделник-събота) преди ВЕЛИКДЕН (съботата след СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ), в която всеки ден се извършват определени действия, свързани с големия празник.
От понеделник домакините започват събирането на яйцата за боядисване. Те трябва да са достатъчно на брой, за да има от тях до СПАСОВДЕН. През Страстната сряда жените не работят женска работа -­ не тъкат, не предат, не шият. В някои райони на този ден боядисват яйца.
Ранната сутрин на Великия четвъртък е отредена в повечето райони на страната за боядисването на яйцата. Този ден се тачи повсеместно и за предпазване от градушка.
Жените не работят, мъжете не орат.
Същите забрани се спазват и през следващите шест четвъртъка, наричани също Велики четвъртъци.
След боядисването на яйцата се подхваща нов, млад квас, в който слагат лековити билки.
На следващия ден -­ Разпети петък, в Западна България моми и млади невести украсяват боядисаните яйца с различни мотиви и по различен начин.
Някъде в петък, но по-често в събота се приготвя специалният ВЕЛИКДЕНСКИ ХЛЯБ, предназначен за празничната семейна трапеза, кръстника и за лазарската кумица. В събота жените отнасят на гробищата и раздават за починалите свои близки от яйцата и хляба.

В православната църква седмицата, която започва с празника ВРЪБНИЦА и завършва в навечерието на ВЕЛИКДЕН, се нарича Страстна неделя.
На Велики четвъртък се слави и припомня Тайната вечеря, молитвата на Христос в Гетсиманската градина, предателството на Юда и съдът над Исус, неговата смърт и погребение.
На Разпети или Велики петък се възсъздава свалянето на Христос от кръста и неговото погребение.
На Велика събота в полунощ водещият службата свещеник трикратно възвестява възкресението на Христос с възгласа “Христос воскресе” и богомолците трикратно му отговарят “во истину воскресе”. Камбаните бият, а хорът на свещениците изпълнява тропара: “Христос възкръсна от мъртвите, със смъртта си победи смъртта и на тия, които са в гробовете, живот подари”. Според предания след своята кръстна смърт Христос слиза в ада, освобождава библейските пророци и праведниците и ги отвежда в небесата. Така започва новата ера в историята на човечеството ­ правото на човека на свободен избор ­ да бъде добър или лош и след смъртта си да постигне рая или ада. Обичайно е след възвестяването на Христовото възкресение да се разменят червени яйца.

ТОДОРОВДЕН

Именници: Тодор, Тодорка

Обредна трапеза: пита с мая, леща, чорба от гъби

Тодорова събота, Конски великден, Тудорица -­ съботата от ТОДОРОВСКАТА НЕДЕЛЯ (съботата след СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ).
Празнува се главно за здраве на конете. В тази връзка са и основните обредни действия в обичайно-празничния комплекс.
Преди изгрева на слънцето жените приготвят обредни хлябове с форма на конче или подкова и украсени с орехови ядки, скилидки чеснов лук и сол. Всяка домакиня раздава от тези хлябове, като едновременно подскача, бяга, имитира движението и цвиленето на конете. Стремежът на всяка жена е да не остава последна. От обредните хлябове се слага и в храната на конете. За тяхно здраве се раздава и варена царевица.
Най-интересният момент от Тодоровден е КУШИЯТА.
На празника се изпълняват и обреди, свързани с младите невести, които са в първата година от сватбата си.
В Западна България младата булка, облечена в невестинската си премяна, отива в петък вечер на църква. Придружава я свекървата, която носи тепсия с варена царевица и отгоре специален колак. Невестите остават навън, а свекървите влизат вътре, където свещеникът “отчита донесеното”. На връщане те и други жени ритат невестите. Върнатата царевица разпръскват по градините, за да расте посятото. В някои райони се изпълнявя и друга интересна обредна практика за здраве и плодовитост. Сутринта на празника младата булка приготвя малки хлебчета. Празнично облечена, тя обикаля домовете на близки и роднини, раздава от тях, а домакините и пожелават деца. Накрая отива при родителите си, където идват и зетят и свекървата и се слага обща трапеза.
Рано на Тодоровден майките изкъпват децата си, за да не ги боли глава, да не се разболяват. Преди кушията жените си мият косите с вода, в която поставят слама от яслите на конете. Водата от миенето хвърлят на улицата след конете, за да са дълги и здрави косите им като конска грива.
В Родопската област е известен обичаят бекане. След църковната служба домакинята дава на всеки от семейството да хапне по няколко зърна от натопен в топла вода предишния ден грах. От него хвърля към тавана по една шепа за всички и за добитъка. Момите нижат броеници от накиснат във вода грах или нахут, украсяват ги с копринени конци и ги дават на избранниците си, а те им връщат подаръци. Гостува се на именниците.

ТОДОРОВСКА НЕДЕЛЯ
Седмицата след СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ.
В народната обредност за дните от седмицата, в която винаги в събота е ТОДОРОВДЕН, е широко разпространено схващането за нейния по-особен характер. Затова някъде я наричат още Черната неделя. Обичаят да се тримири (спазване на строг пост) през първите три дни дава още едно име на седмицата ­ Тримирна неделя.
Понеделникът на тази седмица е известен като чист понеделник. Тогава жените измиват всички блажни съдове с гореща вода. Перат и чистят вкъщи като събраната смет изхвърлят на улицата, за да изхвърлят бълхите от дома. Този ден се готви ядене за цялата седмица, поради забраната да се готви през останалите дни. Някъде не палят огън, не готвят, не месят, за да няма суша и мана през лятото. Денят се нарича още Кукеровден, а също ­ рогач-понеделник по названието на устройваната карнавална група рогач. На този ден в Източна България и Добруджа за предпазване от бяс се люлеят кучета или пък се гонят с привързани на опашката тенекии. Затова денят е познат и под името песи понеделник.
Вторникът, наричан лош, чер, сух, глух, усовски вторник, се смята за най-лошия от всички вторници през годината. Според народната вяра той се тачи за предпазване от суша, от глухота и от прострелване.
Лудата сряда се празнува за предпазване от лудост. В Източна България тя се нарича още тримарна сряда, защото бележи края на строгия тридневен пост, спазван строго от моми, годеници и възрастни жени. След като се комкат в църква, те канят по домовете си близки родственици на постна трапеза.
На въртоглав четвъртък, въртолома, се спазват редица забрани за предпазване на хората и домашните животни от шемет и световъртеж. Жените не навиват прежда, не мотаят с мотовилка, не въртят чекрък. Раздават обреден хляб, който преди това е прекаден. Част от него слагат на животните, а други част запазват, за да лекуват виене на свят през годината.
Тодоровата събота е посветена на конете.

ТОМИНА НЕДЕЛЯ
Светла, празна -­ седмицата след ВЕЛИКДЕН.
На светлата сряда от седмицата се изпълняват два обичая, които в народните представи са насочени към молитвата за дъжд, плодородие, предпазване от градушка, бродници и лоши болести.
В Западна България се играе обредното Ладино хоро. На селското хорище се събират моми, ергени, възрастни жени и мъже. Момите се залавят в кръг и започват с песни хорото като две от тях (едната в кръга, другата отвън) държат кърпа над веригата. Три пъти те разсичат хорото и така се образуват три несключени хора, които отново се сключват. Този път мястото на жените се заема от ергени с прътове в ръце.
В Бургаско момите участвуват в една интересна обредна игра ­ МАРА ЛИШАНКА.

Названието Томина неделя идва от името на неделния ден, на който според християнския календар възкръстналият Христос се явява на учениците си. Неверният Тома “слага пръст” в раните на Исус, за да се убеди в неговото възкресение.

ХАМКАНЕ
Обичай, изпълняван на СИРНИ ЗАГОВЕЗНИ. На края на конец, окачен на тавана или дълъг прът, се връзва сварено обелено яйце, халва или въглен. Конецът се залюлява в кръг и всички около трапезата (главно децата) се опитват да уловят окаченото с уста. Когато децата се наиграят, а старите нарадват, запалват конеца. Според това как гори, се гадае за здраве, дълъг живот или близка смърт. В някои райони на страната по същия начин се гадае за бъдеща реколта, приплода на добитъка или предстояща женитба. На отделни места в Източна България, Охридско и Кукушко с водата, в която са варили яйцата за вечерята, си мият лицата на следващия ден ­- чист понеделник (от ТОДОРОВСКА НЕДЕЛЯ), за да се предпазят от бълхи и мухи. Пак в тези райони черупките от същите яйца сутринта след Сирни заговезни изхвърлят на улицата, за да пропъдят бълхите.